Home Българите по Света Българо-турската граница и забравените южни покрайнини

Българо-турската граница и забравените южни покрайнини

Както има забравени Западни покрайнини, така има и забравени южни покрайнини, казват местните хора в Странджанско, които живеят на самата българо-турска граница. Българо-турската граница е дълга 259 километра. Започва от устието на р. Резовска, преминава по билото на Странджа и Дервентските възвишения, пресича р. Тунджа и при Капитан Андреево достига р. Марица. България и Турция имат три гранични контролно-пропускателни пункта, като най-големият от тях е ГКПП Капитан Андреево – Капъкуле, откъдето е пътят за Одрин. Вторият е Лесово – Хамзабейли и най-малкият – Малко Търново – Дерекьой. През българо-турската граница преминават транзитните превози от Западна Европа за Близкия Изток, заради което тя често попада в новинарските емисии с опашките от ТИР-ове. Променящото се устие на р. Резовска пък е една от точките, по които заседава българо-турската смесена комисия. През годините се е родил и фолклорът, как в зависимост от коритото на реката, българо-турската граница може да се мести от Варна до Истанбул.

В последните месеци заради заявеното желание на България и Румъния да влязат в Шенгенското пространство, българо-турската граница попадна в европейските доклади с критики заради нелегалните емигранти. Прогнозите са, че притокът от нелегални емигранти ще се увеличи. Когато пък в село Кости, Община Царево, избухна взрив от заболяването шап по животните, се оказа, че липсата на телени преграждения по границата позволява свободното движение на животни, а с това расте и рискът от заразата. Заболяването шап в България досега обикновено е пренасяно от Турция, сочи практиката, тъй като изолираният вирус се среща по животните в Мала Азия. От НВМС препоръчаха общините и областните да се погрижат за възстановяването на откраднатите мрежи по българо-турската граница, за да спрат добитъка.
С годините са ликвидирани много от граничните поделения по българо-турската граница, като процесът се засилва особено след влизането на България в НАТО. За това как се е охранявала българо-турската граница, днес свидетелстват изоставените казарми, разбитите сгради на гранични войски, разкъртените складове и помещения, използвани от войската, старата и ръждясала техника, все още неопоскана от крадците на желязо, скромните паметници, най-често морени с плоча на загинали войници, затънали в храсти и трева, които са по-високи от тях. В последните години някогашните гранични зони се отварят и стават достъпни за исторически и археологически проучвания, но с изчезването на поминъка, изчезват и хората. Без хора не става нищо. В Странджанско са затворени всички цехове за работа, затворени са мините и рудниците, няма пътища, закрити са всички селски училища, ликвидирани са здравните пунктове. По морското крайбрежие залагат на туризъм и строителство, във вътрешността на планината обаче, се борят както могат. Как изглежда днес българо-турската граница, свидетелстват няколко истории от последните три години, по време на летния университет „Странджа планина и нейната роля в преноса на цивилизации Изток – Запад”. Обходът на терен и пеша на различни обекти в района на българо-турската граница даде възможност за прекия досег с разрухата и обезлюдяването на този район.

В Звездец на пътя от Бургас за Малко Търново казармите и общежитията на военните са като декор от филм за най-бедните и пропаднали държави от Третия свят. В тях са се заселили цигани, които нямат преброяване. Сградите са разкъртени и разбити, площадът – също. Колите не спират в Звездец, хората ги е страх. На сградата на общината, с мръсна и разкъртена фасада, е каменната плоча с имената на Смъртната дружина на местните участници в Преображенското въстание през 1903 година. В най-силните години на Звездец, поделението е наброявало до 1200 войници от гранични войски, събрани от всички краища на България. Много от тях са били тук с жените и децата си, за тях е имало детска градина, училище, здравен пункт, както и цехове за работа. Днес казармите край пътя Звездец – Малко Търново са една от най-жалките картини. Няма здрав прозорец, няма греда от дограмите на прозорците, вратите зеят изкъртени, по терасите висят мръсни дрехи и всевъзможни боклуци. Поляната непосредствено зад общежитията е превърната на сметище. Разбити са долмените – един от символите на Странджа. До десет години, заради дейността на иманяри и ромските набези, в българска Странджа няма да остане здрав долмен, прогнозират специалистите.

В Малко Търново е пунктът на „Гранична полиция”, откъдето се взимат разрешенията за влизане до обекти като култовия комплекс „Мишкова нива”, основите на римската вила, както и светилищата Индипасха, пещерата на Света Марина, село Сливарово. Малко Търново. Възрастните помнят най-силните години на града, когато в училището е имало до 700 – 800 деца и как районът прогресивно обезлюдява, особено в последните 20 години.
Ликвидиран е кучкарникът в Малко Търново, където са били най-добрите следови кучета, в продължение на десетилетия. В края на града, към българо-турската граница, са останали няколко полуразрушени тухлени сгради, с избити прозорци и откраднати дограми. Местните разказват, че следовите кучета, които са си отглеждали в Малко Търново, са ги селектирали и обучавали сами. В най-добрите години на кучкарника кучетата са участвали и печелили и международни състезания. А когато граничарското куче се пенсионира, имало опашка пред поделението – кой ще си го вземе за домашен любимец. Най-често кучето отивало при неговия водач, който работил с него. За останалите, които са се сдобили с пенсионирано граничарско куче, помощта им и при отглеждането на добитък била неоценима.
Вместо следови кучета, за да пазят границата, получили бинокли за нощно виждане. На практика – неизползваеми в гората на Странджа, където заради преплетените храсти и тръни, се виждат трънките едва на няколко метра. Но с биноклите – в червено. Историите за кучета, помогнали за разкриване на нарушители на границата, са безброй. За много от по-младите, особено тези, които никога не са виждали границата, те днес са в графата на подигравките за казармения фолклор.

В Сливарово, най-южното село в тази част на българо-турската граница, някога Кладъра, живеят без български мобилни телефони, без българско радио и телевизия. Границата е на 500 метра от последните къщи на селото, ниско в дерето. На хълма срещу Сливарово е турското село, някога Камила. Най-голямата забележителност, която се вижда от българска страна в турско, е местният краварник, новоизграден, с огромни помещения, обори, пасища. Виждат се хората, които работят в него. От другата страна нашето село умира и е само въпрос на административна реформа, да се заличи от картата. Огромните някога сгради на казармите са разрушени и окрадени до степен в тях да няма нищо. От българи или от цигани, никой не коментира.
В Сливарово постоянните жители са около 11 – 12 старци. Повечето от тях са потомци на тракийските българи, преселени от тази страна на българо-турската граница след войните за национално обединение през 1912 – 1913 година и Първата световна война. Децата им пък са отишли по-навътре в страната – най-често Бургас, Царево, Ахтопол и Малко Търново. Сливарово, чието старо име е Кладъра, е имало застава с до сто души граничари. Днес няма никой. В селото магазинът работи само през лятото и продава лимонада и още два – три вида стоки. Циганите – дървосекачи, за които винаги се подчертава, че не са местни, а са пришълци от Северна България, влизат в магазина и си взимат каквото искат, без да плащат. В края на месеца, старците събират пари от пенсията си и плащат на продавачката и техните сметки, за да имат все пак магазин. Никой не смее да им каже да си платят – ще го пребият.
В Сливарово няма покритие на български мобилни оператори. Местните хора не дават да се звъни от мобилния телефон – „няма да им плащаме по 7 лева на минута на турския оператор”. Един кабелен оператор от Бургас е опитал да им прекара кабелна телевизия, за да гледат програмите на БНТ и БТВ, но сигнал има само при хубаво време и за кратко. Когато прекъсне програмата на БНТ и се включи телевизия Анкара и днес възрастните казват „помислих, че е станал преврат и тук вече е турско”.
По инициатива на местни родолюбци, преди 15 години е възстановена църквата „Свети Лука” в Сливарово. След филма за рушащия се храм по БНТ, са се обадили потомци на сливаровци чак от Австралия, за да изявят желание да дадат пари за храма. Тогава е изградена и камбанария – преди това камбаната е била закачена на едно дърво. Когато дойдат гости, удрят камбаната, както казват местните хора – да ни чуят отсреща, че още сме живи, че не сме умрели, че гости са ни дошли. На къщата на някогашното кметство, на прозореца, е сложено българското и европейското знаме. На един кол до къщата също се издига българското знаме, кметският наместник Мара Жекова разказва как допреди няколко години, когато са имали граничари, знамето се е веело на петметров пилон. Сега вече нито има кой да го постави, нито кой да го поддържа.

В село Визица минава училищният жълт автобус, който вече кара децата на училище в Малко Търново. Никъде в Малкотърновската община не е останало училище по селата – всички са в зеленото училище в Малко Търново и ходят на училище в града, или сутрин ги кара училищният автобус, даден на общината. При спирането на жълтия училищен автобус в центъра на Визица, с който се придвижваме, две циганчета на по 8 – 9 години идват до автобуса. Познали са си и шофьора, и автобуса. Той ги пита – тази година ще те карам ли пак на училище. Отговорът е не. Другите – поне 20 ромски деца – се кривят и плезят встрани от пътя. Някои от тях въобще не са ходили на училище, няма и да отидат. Не говорят български. На някои от тях родителите им са наети от дървосекаческите фирми. В Странджа в последните години дейността на турските дървосекачески фирми е пагубна. Никой не знае откъде дойдоха и кой ги пусна, но през 2010 г. турски дървосекачески фирми са на път да направят планината „да отглеждаме слонове в нея”, както казват местните пенсионирани граничари.

Порталът на българо-турската граница, през който се отива до кльона, е толкова живописен, какъвто сме свикнали да го възприемаме от книги и филми от `80-те години. Телени мрежи, телени заграждения, ръждясал портал, два катинара, ключът се взима от „Гранична полиция”, влиза се по списък с разрешение и т.н. В миналото е трябвало групите да бъдат придружавани задължително от гранични войски. Заради набезите на крадци, атмосферните условия и преминаването на диви животни, е разкъсана телената мрежа по границата. На практика изглежда, че няма никакъв проблем да се преминава българо-турската граница, не само от животни. На въпроси като има ли каналджии, никой не би отговорил никак.
Сред стотиците устни истории на местните хора са и тези как в най-горещите години на Студената война и при най-лошите отношения между България и Турция, буквално всеки ден им се е внушавало, че трябва да бъдат бдителни, че трябва да следят за преминаващи границата, че трябва веднага да сигнализират на граничните войски. Има стотици истории – някога смятани за героични, а днес от тези, на които най-често съвременниците ни се подиграват, за граничарите, които са спрели незаконно преминаващите границата, за хора, които са платили с живота си охраната на границата. Има няколко паметника на граничари – затънали в храсти и трева, с едва четящи се букви. Днес няма кой да следи за незаконно преминаващите границата – не са останали хора. Малко Търново е имало до 14 000 жители в цялата община, градът със селата, пише в книгите си местният краевед Илия Петков, който си отиде преди година и половина. Днес населението на общината е около 4500 души. За сравнение – на около 47 километра от Малко Търново в Турция е другият град Къркларели (някогашният Лозенград), който от по-малък град, днес е с 64 000 души население и става университетски център.
Пътят от граничния контролнопропускателен пункт на Малко Търново до града е в отчайващо състояние. Още стоят табелите за европейската програма, по която е трябвало да бъде възстановен, и не е завършен. От турска страна е направен чисто нов път, с нова маркировка, с дренаж за оттичане на водата, с укрепления на пътя, за да се предпази от свлачища и срутища. От българска страна пътят е с разбит асфалт, огромни дупки, извива се в гората. Турските казарми край пътя за селото Дерекьой стоят. Според местните, които са преминавали и преди години тук, премахнати са някои поделения и са разредени военните сгради и складове. Край пътя обаче често се виждат казарми с войници, които дават наряд край порталите. На самата българо-турска граница, от турска страна постовете на войниците са на видно място, покрай пътя, с пълно въоръжение и униформа. От българска страна тази гледка е напълно забравена.

Царевското село Кости не е само шап. Прочуло се печално с шапа, заради който изтребиха всичкия добитък в селото, Кости има една от най-красивите църкви в този край на Странджа – църквата „Св. Св. Кирил и Методий”. Храмът е огромен, с великолепна дърворезба, с уникални икони. Заради малкото хора и липсата на свещеник, църквата се отваря от местните при молба на преминаващите туристи. Кости, което всички съжалиха заради драмата със заразното заболяване, е нестинарско село. В него има нестинарски конак „Свети Константин”, където се съхраняват иконитена нестинарите на Свети Константин и Елена. Още са живи и спомените за баба Злата, най-известната нестинарка в този край, починала през `60-те години, спомените за виденията й, за нестинарските танци, крайно различни от днешните огнеходци в хотелите пред дъвчещите кебапчета туристи. В коначето иконите са подредени на столнина на източната стена. В него се намира аязмото, като сега водата е каптирана и отива в селото, а преди е минавала под прага като поточе. На североизток от конака се намирало хорището, където се кладял огънят и се играело върху жаравата. През `80-те години още се правели жертвоприношения на бик. В коначето са иконите на Свети Свети Константин и Елена и Света Марина, които през годината не се изнасят. Под тавана е и въжето, с което се връзва жертвеното животно – бикът. Селото Кости е едно от гръцките села в Странджа, населено с гърци до Балканската война. От тях са останали самобитните постройки на къщите, които са осигурявали осветление чрез т.нар. „подвижна керемида” на покрива.

В последните десет години Летен университет „Странджа планина и нейната роля в преноса на цивилизации Изток – Запад” прави опит да бъде своеобразно продължение на изследванията, започнали по време на експедициите в рамките на програма „Странджа – Сакар” от `70-те и `80-те години на миналия век. Тогава са направени комплексни проучвания в българската територия на Странджа планина от геолози, биолози, историци, специалисти по хидрология, етнолози и много други. Територията на турска Странджа и територията около българо-турската граница, дълги години беше недостъпна за проучвания, до влизането на България в НАТО. Много от обектите, които посещават сега студенти и преподаватели, за първи път се виждат и от турски историци, тъй като това е било военна зона. Летният университет се появи като едно своеобразно продължение на нашите изследвания по време на експедициите Странджа и Сакар. „Ние стигахме до границата, не знаехме какво има от другата страна, четяхме Шкорпил и Богдан Филов и си представяхме. Турските колеги също не можеха да влизат в тази територия, обявена за „изгорена земя”. Тогавашната доктрина гласеше – при един сблъсък между военните сили на Варшавския договор и НАТО, територията, която обхожда маршрутът на Летния университет, трябваше да бъде ликвидирана заедно с населението. Тези хора, които са тук, граничарите и войските от Звездец, където днес е една тъжна картина, заедно с населението на Малко Търново, трябваше да задържат войските два часа. Тогава ходихме тук и знаехме, че тези хора живеят, чувствайки се обречени – войниците на границата и тези в Звездец. Нямаше пътищаи до ден-днешен ги няма, а тогава ги нямаше, за да не могат танковете да минат бързо, както и камионите на войските”, разказва проф. Валерия Фол, един от участниците в експедициите през `80-те години на ХХ век и днес основен организатор на летния университет заедно с общините Малко Търново и Къркларели.
Освен ловджийския фолклор в Странджанско, хиляди са историите от този период – разказвани само устно – за живота край границата. Имало е случаи на нарочно пуснати кучета, заразени с бяс, на нарочно пускани животни, заразени с шап. Местните са били толкова наблюдателни, че са разпознавали дори и добитъка си, който са срещали в гората, както и бездомните кучета, които са се скитали. „Това куче не е българско”, казва бай Илия, който придружава археолози и историци по пътя за Мишкова нива, когато по пътя си в гората срещат бездомен пес. Пенсионираните преди десетилетия служители на гранична полиция и на гранични войски си разказват историите – какво е трябвало да направи войската, в случай на нападение, за колко време – докъде се стига, и коя част – как реагира. Спомените на някои от тях са събрани в книги, които излизат от местни издателства и в ограничени бройки.
Денка КАЦАРСКА

Източник: Агенция “Фокус”

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here

Последни Новини

Коментари