Home Българите по Света Как Груевски показа среден пръст на България с „Третото полувреме“ на Дарко...

Как Груевски показа среден пръст на България с „Третото полувреме“ на Дарко Митревски

Публикуваме едно различно мнение от македонски журналист за филма „Трето полувреме“.

Източник: Де зората, автор: Виктор Канзуров

След официалната премиера на филма „Трето полувреме“ на режисьора Дарко Митревски в скопското кино Милениум, главната и отговорна редакторка на „Канал 5“ Лидия Богатинова, припкайки след Никола Груевски, успя да изтръгне един коментар от забързания премиер, който късо и сухо ѝ процеди, че филмът бил отличен и имал шанс да получи Оскар.

Докато премиерът, хванат под ръка със съпругата си Боркица изчезваше нанякъде в тъмната скопска нощ, извън обсега на камерите на правоверната, проправителствена телевизия, плакатът на „Трето полувреме“, с щръкналия срещу нацистката свастика среден пръст, започна да придобива някак по-ясна физиономия.

С начина на преплитане и третиране на футболната тема и на темата за Холокоста, с изтъкването не само на някаква изключителна вина на България, но и с прокарването на едно обобщаващо шовинистко внушение за българския народ, цялото съдържание на „Трето полувреме“ пояснява чия е ръката която показва от плаката среден пръст, а също така към кого е насочен той.

Дадената възможно най-висока оценка за филма, заедно с държавното спонсорство от милион и половина – или май дори повече – евро от името на гражданите, които пълнят бюджета на Република Македония, при това в контекста на ясно очертания антибългарски характер на „Трето полувреме“ показват, че ръката която размахва средния пръст е на Никола Груевски, адресатът на това колоритно послание е днешна България, а заедно с нея и ЕС и НАТО… Сюжетът продължава, но вече не на кино и без да предвещава нищо хубаво…

Виктор КАНЗУРОВ

След като бях гледал предходния филм на Дарко Митревски, „Балканкан“ (2005), след като съм наблюдавал други негови обществени, преди всичко публицистични, но и уж хумористични прояви и след като се научих за самата тема и историческия период в който се разиграва „Трето полувреме“, за мен нямаше никакво съмнение, че в най-новия си пасквил Дарко пак ще сърбува, по евтин и долен начин ще се опитва да вкарва в стереотипен калъп, да унижава на етническа основа и да шири омраза към българския народ.

Но докато гледах филма и после, когато излязох от кинозалата, прехвърляйки своите първи впечатления, бях шокиран до каква степен това изпълнено със злоба и фрустрация, дори и физически, съобразно законите на физиогномиката така форматирано човече, е способно да мрази и подло да подтиква другите да мразят. Изненадан бях от големите психически проблеми, които трябва да има нещастният, сребролюбив конвертит Дарко Митревски, този някогашен, а в ума си и сегашен идеологически придатък на българофобския, нацистко-болшевистки, така наречен Социалдемократически съюз на Македония (СДСМ) и бенефициент на техните изборно-партийни клипове, щом си позволява така дръзко, невъзпитано и просташки да подценява интелигентността на хората, твърдейки на пресконференции и в интервюта, че във филма нямало нищичко против българския народ и България.

Шокира ме и степента на полудяване на сегашната македонска власт начело с Никола Груевски, която индентифицирайки се изцяло с филма „Трето полувреме“, хвърляйки милиони евро бюджетни средства за това фашизоидно памфлетче, хвалейки го публично из устите на своите функционери, директно изпраща посланието към България и към българския народ, че ги мрази. А може би и не става дума за полудяване, може би сегашната власт на ДПМНЕ или онези, които я управляват с джойстика, наистина искрено и планомерно се стремят към една Македония, напълно изолирана, останала извън Европейския съюз и НАТО, консервирана óвреме като остатък и компенсация при евентуалните бъдещи сръбско-албански териториални прекроявания на Балканите.

ДАРКО СЕ КЛАНЯ НА ПРОЕКТА „СКОПИЕ 2014“

Краткото запознаване с възрастната еврейка Ребека (превъплътена благодарение на разкошното актьорско умение на Бедия Беговска) и с нейната правнучка, които в началото на „Трето полувреме“ се намират в днешно Скопие, са нещо като претекст за да може още в първите кадри Дарко по угоднически начин да ни представи днешния изглед на столицата на Македония, двуетажните градски автобуси, при което в очите ни се набива един от тях с обозначена посока към Милениумския кръст, а след това се редят изображенията на строящите се обекти, до Каменния мост, покрай брега на Вардар.

Сантиментално-патриотичният поглед към огромния паметник на Александър Македонски, представен на филмовото платно служи за задоволяване на страстите на онази част от публиката, която смята, че директно води потеклото си от славния пълководец, който, ако беше наш съвременник, вероятно щеше да се намира в списъка на Хагския трибунал като обвиняем за военни престъпления.

Инсценираният Александър, вкупом с предходните кадри, както и конформистките съвсем прозрачни, даже комични „пируети“ на режисьора на „Трето полувреме“ в скорошното интервю за скопския седмичник „Граждански“ на тема новия облик на столицата, съвсем ясно дефинират апологетичното и партийно ангажирано отношение на Дарко към проекта „Скопие 2014“ и към главния спонсор на неговия филм – ДПМНЕ-овското, антично-македонско правителство на Никола Груевски. Същото правителство, което изхарчи, а може би и изпра толкова много пари на данъкоплатците от Република Македония за да придобие Скопие сегашния си трагикомичен, „древен“ и „триумфаторски“ облик.

Но в какво се състои хитростта, коварството и поквареността на Дарко при внушаването и разпалването на омраза към българския народ, при релативирането на сръбския период на властване в Македония, противопоставен на българския?

Началната фаза на филма, ако изключим апологетизма към Груевски и към проекта „Скопие 2014“, ни пренася в последните години от сръбското господство във Вардарска Македония, непосредствено преди Втората световна война. Когато от България се чуха коментари и зачестиха реакции за филма, както и обвинения в сърбоманство, Дарко ловко се стараеше да изтъква, че той бил показал и сръбския завоевателен период в Македония. Но как е показан този сръбски период, особено съпоставен с българския?

Сръбският период е представен жанрово във вид на пародия, в дух на безгрижна лежерност. Жанрът на пародията винаги омекотява и неутрализира отблъскващото въздействие на отрицателните персонажи, както например това става в британския ситком „Ало, ало!“, хумористичен сериал, чиито епизоди са снимани от 1982 до 1992 година и който също така се занимава с времето на Втората световна война. Пародийността на „Ало, ало!“, както и феноменалният хумор на сериала, не предизвикват омраза към германските окупатори на Франция, към германския народ като цяло, нито дори към членовете на Гестапо, тъй като това въобще не влиза в целите на авторите. Кой би могъл да намрази например Хер Ото Флик и неговата помощничка Хелга, а покрай тях и всички германци?!

Първата среща въобще с някой от сръбските поробители в „Трето полувреме“ е по време на сбиването на главния мъжки герой, футболиста Коста с човек, за когото чак по-късно във филма научаваме, че е кралски подофицер. Коста е черноборсаджия, гангстер, крадец и какво ли не още, във всеки случай – многократен нарушител на закона, просто – престъпник. А и какъв ли може да бъде един македонец според Дарко, чиито етнически стереотипи познаваме още от „Балканкан“. Криминалният бекграунд на Коста убедително ни учи, че сбиването и юмручниот удар, който получава от кралския подофицер, не са на етническа основа. Пък и ние, кинозрителите все още не знаем какъв е този, който удря главния герой.

Интересен е и изборът на отличния актьор Горан Илич за ролята на сръбския подофицер. Илич е актьор, на когото невероятно му се удават комични роли. Изразът на лицето му и във всекидневни ситуации създава впечатление за симпатична личност, за шегаджия, с когото с удоволствие бихте приседнали на маса и бихте изпили по кафе. Публиката в Македония го познава именно в такова амплоа от Македонските народни приказки и от други хумористични сериали. Като тип на актьор, а и като човек, Илич придава допълнителен пародиен дух на „сръбския“ дял от сюжета, който и без друго си е замислен тъкмо така.

Полският режисьор Кшищоф Кешловски (1941-1996) в своята (авто)биографична книга „Кешловски за Кешловски“ (1993) в съавторство с Дануся Сток, описва как се избира актьор според типа, обяснявайки защо е ангажирал Юрек Радзилович в субтилната, топла, емоционална, любовна и многопластова приказка „Без край“ (1985). Става дума за филм, който е една метафизическа панорама на Полша след задушаването на профсъюзното движение „Солидарност“ и въвеждането на военното положение в страната през декември 1981 година от просъветския режим на генерал Ярузелски: „Във филма ’Без край‘ снимахме невероятно много сцени с Юрек Радзилович, който игра ролята на мъртвия адвокат. Купища и купища заснет материал. Но на края той се появява само четири пъти, и то като дух. Филмът не бе написан за него, но в един момент ми стана ясно, че той трябва да играе тази роля. Той беше играл във филмите ’Човек от мрамор‘ (1977) и ’Човек от желязо ‘ (1981) на Анджей Вайда и с тях бе станал символ на човек, доказано морално чист, доказано честен. Схванах, че би било добре да го ангажирам за тази роля, просто за да бъде ясно на публиката, че става дума за човек който вътрешно е напълно чист, напълно светъл. Знаех, че Юрек Радзилович ще пренесе това послание, не затова защото е такъв – макар, че той и в истинския живот е такъв – а поради асоциацията която събужда у хората. Това е добър пример за избор на актьор според типа“!

САМИ ДА БЯХА ПРАВИЛИ ФИЛМ ЗА СЕБЕ СИ, СЪРБИТЕ НЯМАШЕ ПО-ХУБАВО ДА СЕ ПРЕДСТАВЯТ

Илич буди комична асоциация у хората. Дарко отчетливо релативира времето на сръбското робство в Македония, не само чрез начина, по който е представен главният отрицателен персонаж от онзи период, но и с комичната нота на сюжета. Публиката се смее на „сръбския“ дял от филма. Единственият, който на няколко пъти говори негативно за сръбската власт е председателят на футболния клуб Димитрия Павлов, съответно в истинския живот – убитият от югокомунистите Димитър Чкатров. Само той, македонецът с българско съзнание, който впрочем във филмът е представен съвсем лошо, приказва отрицателно за сръбската власт, с което Дарко отправя още едно, повече от ясно, етнически обагрено послание – размислите на онзи, когото режисьорът представя като безхарактерен нагаждач стават невалидни за зрителя.

Отделна тема е наименованието на главния скопски футболен клуб през последните години от сръбското властване във Вардарска Македония, отбора, чиято история следим в „Трето полувреме“. Според Дарко тимът и тогава се бил казвал „Македония”. Поне във филма е така!? Великосръбската забрана на името Македония, която важи разбира се и за имената на спортни дружества е заличена в този филм!? И самите сърби да бяха направили филм за себе си, нямаше да се покажат в по-хубава светлина.

Посрещането на играчите на футболния клуб Македония след победата в Белград над тима на Српски мач, при което сръбският подофицер довежда хор и оркестър да свирят сръбския химн „Боже правде“, а насъбралите се на скопската железопътна гара граждани спонтанно запяват „Море сокол пие вода на Вардарот“, надвиквайки онези, които е довела сръбската държава, е също така лековато пресъздадено. Оказва се, че надпяването и надвикването на сръбския химн „Боже правде“ няма никакви последици за пеещите македонската песен. Такова ярко противопоставяне срещу сръбската държава, а във филма няма никой затворен, пребит, дори и културно разпитван да каже след съответно извинение за безпокойството какво е правел и дали е пял на ЖП гарата!? Сякаш само мед и мляко са текли и все рози са цъфтели през сръбското владичество във Вардарска Македония – време, в което са хвърляни живи хора да се печат във фурни, в което са задушавани въстания, имало е зверски мъчения, кланета, изнасилвания, изтребления…

За един период, който през XX век трае много, много по-дълго от българския, оставаме в крайна сметка с впечатлението за някакво махленско, бабаитско, кръчмарско съперничество между сърби и македонци (подофицерът и футболистите), което няма никаква етническа основа, в него няма агресивност, дори в думите, които ползват героите. Излиза, че историята е била такава, нали, Дарче?!

Също както в „Балканкан“ и в „Трето полувреме“ подсъзнанието на режисьора изкарва на повърхността неговите етноидеологически стереотипи, предразсъдъци, симпатии и омрази към определени народи и държави. След това той ги пропагандира и налага на публиката чрез филмовия екран за да бъдат те възприети от нея, да почне тя да се самоидентифицира по същия начин както това самовлюбено, скопско-сърбоманско тарикатче с големи мераци. Така кръгът на индоктринацията се завърта, индоктринираният Дарко се опитва да индоктринира публиката, на която вече и в много други нефилмови случаи ѝ се е случвало да бъде обработвана със същите етностереотипи, които се инжектират дълбоко в (под)съзнанието ѝ, отслабвайки отбранителната ѝ имунна система.

Има още една важна нишка на повествованието, която прави сръбското поробване на Вардарска Македония, така, както е представено в „Трето полувреме“, да ни изглежда симпатично. В този дял на сюжета Дарко поставя и развива началото на любовната магия между Ребека и Коста, когато филмът жанрово съвсем за малко се отклонява към сферата на емоционалната драма. Също тук се запознаваме и с мъките на скопския футболен тим, който се състезава със слаб успех в някаква въображаема, вероятно първа югославска лига, което кара собственика (или председателя) на клуба да доведе от чужбина германски треньор от свръхкласа.

С любовта, при това забранена, между еврейка и християнин, с чудото на превръщането на скопското футболно галениче в силен и респектиран тим, с жанровият дух на пародията, както и с въвеждането на другите филмови образи, режисьорът въвлича в своята история онази публика, която се лови на сантиментални клишета и на художествено недостатъчно издържани проекти като Дарковото „Трето полувреме“. А след като е спечелил вече доверието на този тип публика, пред нея, както и пред другите зрители Дарко започва да представя българите като кръволоци и зверове.

Филмът разбира се можеше и да продължи в подобния на „Ало, ало!“ стил на показване на противниковите страни, ако по-голямата част от Вардарска Македония през периода 1941-1944 година не бе предадена от нацистка Германия за административно управление на омразните на Дарко българи и на тогавашното Царство България. Може би щяхме да гледаме продължение на бледото, далеч от успешното копиране на принципите на „Ало, ало!“ в „Трето полувреме“, ако следвоенна Югославия и Социалистическа Република Македония не ни индоктринираха така наситено – хм, кой ли знае защо?! – с омраза към България и към българския народ.

И така, през 1941 година нежните сърби са заменени от зверовете-българи. Дарковиот индоктриниран ум, излял се в „Трето полувреме“, вече преживява своята брутална, болна, изопачена експресия. Никога и никъде не съм виждал такава чудовищна омраза към един народ, представена от кинорежисьор, както в „Трето полувреме“ на Дарко Митревски.

ИМА САМО БЪЛГАРСКИ НАЦИСТИ?!

Жанрът се сменя, пародията се превръща ту в драма, ту във филм на ужаса. В първия кадър, с който е представен главният отрицателен образ от „българския“ период, камерата е ниско долу, а българският офицер Гарванов е яхнал кон. Това веднага внушава и подсъзнателно – господство, поробване, терор над тези, които са в ракурса на камерата. Българинът Гарванов на кон, от високо, иска да унижава македонците. Не чака много пустият Гарванов, в интерпретацията на Емил Рубен. Веднага, както става в анимационните филми – такова е памфлетното и шовинистко ниво на Дарко – се залавя здраво за работа. Гледа да се препоръча колко е зъл. След похвалите по адрес на треньора Рудолф Шпиц, Гарванов от първо лице множествено число, сякаш е германски нацист, описва как треньорът напуска една след друга всяка следваща, окупирана от германците страна за да лепне накрая жълтата, шестоъгълна звезда на „виновника“ за възраждането на спортния клуб Македония. Ето колко е порочен Гарванов!? Започва с добро, а след това си дава воля и завършва със зло. Дарче, бре, сръбският подофицер така ли беше представен?! Колко са покварени българите и какви лоялни нацисти са те. Да, всъщност ето ги истинските нацисти през Втората световна война – българите – тъй като други нацисти, германски, не си спомням да видях във филма, освен веднъж само – в ложата на футболния стадион в Скопие.

Колко безгранична е подлостта в „характера“ на Дарко при опита му да внушава омраза към българите, достатъчно показва изборът на фамилното име на главния отрицателен образ. Гарванов няма как да не се асоциира с Иван Гарванов, историческа личност, третирана негативно от македонската произволна, белетристична „историография“ като чужд, български, върховистки елемент във ВМ(О)РО. За да намери начин югославската македонистка „историография“ да анатемоса родения в Стара Загора българин от България Иван Гарванов, е подбрано неговото председателстване на Солунския конгрес на ТМОРО, проведен в навечерието на Илинденското въстание. Макар Гарванов да се отказва от научна кариера във Виена за да се посвети на македонското освободително дело, според волунтаристичната югоидеология лошите българи били издействали чрез Гарванов с цел преднамерено да не успее Илинденското въстание, то да избухне преждевременно…

Според тази „логика“, само за да навредят на македонците българите трябва да са забъркали главите и на своите сънародници в Одринска Тракия, та и те се вдигат на оръжие в рамките на същото Илинденско-Преображенско въстание. Ето как в подсъзнанието на повярвалите или чулите тези приказки за невръстни деца, които са същевременно и официални държавни постулати в Република Македония, се намества още един фактор за да намразят българите.

Дарко не е никак наивен при разпределянето на фамилните имена. Един от футболните съдии, които получават нареждане от Гарванов да свирят против СК Македония, е наречен Татарчев – още една негативна асоциация за закърмените с югославското тълкуване на историята. Асоциацията може да е най-малкото тройна. Ресенчанецът Христо Татарчев, един от учредителите на ВМРО, беше етикетиран от югомакедонската „историография“ по същия начин, макар и малко по-нежно от Гарванов, като чужд, върховистки и пробългарски елемент в организацията. Някогашният български главен прокурор от 1992 до 1999 година, Иван Татарчев, внук на брата на Христо, често присъстваше като име в македонските медии, почти винаги като антимакедонец.

Чичото на Иван, Асен Татарчев е осъден на смърт от югокомунистите през 1946 година като български елемент. По-късно присъдата му е заменена с десет години затвор, от които излежава пет. Още по сръбско време Асен Татарчев лежи четири години в тъмница заради активността си в ММТРО. Етикетът на предателската фамилия засилва омразата и отвращението към българите-Татарчеви във филма. В „Трето полувреме“ футболният съдия Татарчев е представен като идиот, както и всички други българи. Вгледаме ли се още по-внимателно, не може да не забележим, че асоциацията с името „Татарчев“ е може би дори четворна! Думата очевидно трябва да работи и в полза на любимия на македонистките шовинисти обиден термин за българите като „татари“! С което обаче съвсем не завършват сърбоманските майтапи на Дарко.

Българският министър на спорта Батембергски, който във филма изпраща телеграма против СК Македония съответства на тогавашния председател на Българската национална спортна федерация Иван Батембергски. Но той няма как да не се асоциира и с някогашния български княз Александър Батенберг (1879-1886), по време на чието управление става съединението на Източна Румелия с българското княжество (1885) и който води победоносната българска войска срещу армията на крал Милан Обренович, след вероломното нападение на тогавашна Сърбия същата година. Идиотският контекст, в който е представен министърът, както и всички други българи във филма, очертава ясно подигравката на Дарко с българската история!

БЪЛГАРСКИ ЗВЕРОВЕ ВКАРВАТ В ИГРА ВЕЧЕ ИЗЛЯЗЛАТА ИЗВЪН ТЕРЕНА ТОПКА

Само фантазията на болен от омраза човек, може да представи мачовете между СК Македония и СК Левски от София, особено онзи, ключовият мач, който във филма решава титлата на българското първенство, по начина, по който го прави Дарко. Отменен гол на Македония, измислена дузпа за съперника, български войници подават на играчите на Левски вече излязлата в аут топка, бункери около самото футболно игрище, в които дебнат други войници с насочено оръжие, отвратително необективни българи-репортери, които предават мача по радиото. Абсолютно преувеличена, специално измислена война против СК Македония. Клуб, който в истинската футболна история наистина преживява една съдийска несправедливост в мач срещу СК Левски през въпросната 1942 година, но не при решителна за титлата среща, а още преди двата отбора да се класират за двата финални мача.

А вече на финалите софийският тим се показва като по-добър и завоюва шампионската титла с две победи: 2:0 в Скопие и 1:0 в София. Че Левски е бил наистина по-добрия отбор и заслужено печели шампионата, потвърждава пред журналисти и най-добрият играч на СК Македония, Кирил Симеонов Джино (или Кирил Симоновски Джина), тогавашен български, а по-късно югославски национал, футболист от белградския Партизан и от скопския Вардар, както и треньор след края на активната си футболна кариера.

И други футболисти от СК Македония играят в българския национален отбор по онова време. След войната дори се създава някаква комисия, която разследва евентуална профашистка дейност на играчите на СК Македония. Филмовото претворяване на исторически събития по принцип търпи и допуска импровизации, които се отдалечават от истинския развой на събитията, но тук Дарко целенасочено и по всички възможни начини се опитва да покаже българите и тогавашната българска административна власт във Вардарска Македония в колкото се може по-нереална и по-зверска светлина. И отново съпоставянето със сръбския период е повече от симптоматично и то характеризира режисьора като необективен, пристрастен, коварен и безнравствен.

Всички ситуации, при които в кадър се появява офицерът Гарванов, имат една функция – да покажат как той унижава македонците. Дори когато приема в кабинета си „българофила“ Димитрия за да му съобщи, че неговият клуб по никой начин не бива да спечели титлата, Гарванов яде и изцяло пренебрегва събеседника си, третира го като последна отрепка. В един момент от филма разбираме, че Гарванов е потомък на комита от Македония, който след Илинденското въстание се е изселил в България. В представите на Дарко това вероятно трябва да означава, че Гарванов е някакъв асимилиран еничар.

При прожекцията, която аз гледах, публиката на няколко пъти с цъкане и с потресение реагираше на определени моменти от „българската“ част на сюжета. Например в ситуацията когато Гарванов гази с ботуша си стъпалото на Ребека, докато тя, наведена, чисти пода в съблекалнята на футболния клуб, където се е преселила и живее заедно с Коста, след като е побегнала от къщи заради забранената от татко ѝ любов. Гарванов я гази, а след това ѝ открадва герданчето с еврейската менора. Как няма публиката да намрази този българин. Случаите, когато Гарванов унижава треньора-полуевреин Рудолф Шпиц на футболния терен, макар и да са наивни от художествена гледна точка, са особено трогателни за онази част от публиката, която именно реагира с потресено цъкане. При това сцените са съпроводени от нарочна печална музика за да се засили впечатлението, че българите са зверове. Вече няма пародия, а грозен натурализъм, чрез който публиката трябва да се убеди в лошия, негативен характер на цял един народ.

Асоциацията с фамилното име Гарванов играе просто една много подла роля в това отношение.На един от мачовете вратарят на СК Македония отначало не вдига ръка в знак на обичайния и задължителен тогава фашистки поздрав преди първия съдийски сигнал. След известно колебание и подканване от един от съиграчите, да не създава проблеми на всички останали, вратарят вдига ръка, но при това навежда надолу средния си пръст, изпращайки с това много ясно послание. След това по заповед на Гарванов той е пребит кръвожадно и брутално, но проблемът е там, че такова произшествие просто не се е случвало по време на самите реални мачове. Тъкмо играчите на противника на СК Македония, Левски София отказват на една футболна среща с Рапид Букурещ да вдигнат ръка за поздрав, за което клубът е наказан с глоба от 10.000 лева.

МАШИНАТА НА ВРЕМЕТО НА РЕЖИСЬОРА

Димитрия е македонец, но е пробългарски елемент и затова съдбата му в този филм е да бъде представен като слабохарактерен, сервилен и инфантилен. Актьорът Митко С. Апостоловски се справя чудесно с тази задача дори по-добре и от Емил Рубен в ролята на Гарванов. Пробългарските елементи, онези, които са със симпатии към новата българска власт, трябва да изглеждат инфантилни, затова Димитрия в болницата приказва с мъртвата майка (в изпълнение на винаги изключителната Ратка Радманович). В „сръбския“ дял на филма, когато Рудолф Шпиц пристига в Скопие, Димитрия посреща треньора сервилно, с раболепен израз на лицето и с приведена глава. При Дарко няма грешка, за всичко се е погрижил.

Спасяването на Шпиц – майсторски изиграна роля от германския актьор Рихард Замел – е едно също така съвършено произволно скалъпено, филмово но и шовинистично отдалечаване от реалните събития. В действителността треньорът, който се е казвал Илеш Шпиц и е бил унгарски евреин, е спасен тъкмо от ръководството на клуба Македония, от председателя Димитър Чкатров, който накарва българските власти да издействат от германските офицери той да бъде свален от влака, някъде към Сурдулица. Така Шпиц не заминава с транспорта, който откарва евреите в лагерите на смъртта. А във филма кръволокът Гарванов, с когото трябва да бъдат асоциирани всички българи и тяхното отношение към македонците, даже връчва пистолет на Димитрия и безскрупулно го поставя пред свършен факт като на практика му нарежда да убие Шпиц – човека, който въздигна клуба!!!

Не бива да забравим и това, че българската войска разстрелва деца, циганчета заедно с другите членове на семейството или групата им, хванати как крадат от влак, който превозва товар за българската войска! Едното от циганчета е същото онова момче, което по време на мачовете, на футболния стадион, окачва цифрите с резултата на таблото. Публиката се идентифицира с това дете, затова Дарко го „жертва“, за да се окажат българите още по-големи зверове. И всичко това на фона на заглавните титри, които съобщават, че „филмът се основава на действителни събития“!!!

А на края, при събирането на евреите от техните домове и след това, при транспортирането им в ешелоните, не видях да участват каквито и да било германски нацисти. Само български войници се „грижат“ за евреите. Някой съвсем неосведомен, ако гледа „Трето полувреме“, ще си помисли, че през Втората световна война всички нацисти са били българи. Това ли е целта на Дарко? Чрез филма да се опита да наложи на света своето шовинистко възприятие на българския народ?!

Спасяването на българските евреи, резултат на граждански инициативи в България не се споменава въобще, само мимоходом в една реплика равинът (игран от майстора на актьорския занаят и софийски абсолвент Мето Йовановски) казва на бащата на Ребека Дон Рафаел (пресъздаден от рутинирания Раде Шербеджия), че 43 депутати в българското Събрание били подписали петиция в защита и за спасяване на еврейското население.

Недообяснен остава фактът, че тогавашното българско Царство не може да спаси македонските и тракийските евреи, защото те, за разлика от своите сънародници в старите предели на България, нямат българско гражданство, а са поданици на германския Райх. Германия е окупирала предвоенните Югославия и Гърция и е предала части от техните територии за административно управление на своите военни съюзници. Това разбира се не може да снеме от тогавашна България вината за участието в събирането на евреите на окупираните от нацистка Германия територии, както и за действието на антисемитските закони в Царството.

С такава фашизоидна, шовинистка окраска, с която се отличава филмът „Трето полувреме“, е трудно да се оценява по по-различен начин този отвратителен продукт на режисьора и сценарист Дарко Митревски. Сашко Коцев, който играе ролята на Коста, показа, че е отличен професионалист, а манекенката Катарина Ивановска и във филма е преди всичко Катарина Ивановска, която кръстосва по подиумите и съвсем рядко е Ребека, филмовото име за автентичната Нета Коен, еврейката на чиято истинска съдба се позовава „Трето полувреме“. Много, много далеч от истинската история е разбира се и епизодът с излизането в планината като партизани на целия футболен тим на скопска Македония. Това е просто поредният плитък опит на режисьора да транспортира с машина на времето в миналото днешното етническо съзнание в Република Македония и да го запечати там, в първата половина на 40-те години на миналия век.

Дарко Митревски е закърмен с омраза към България. Това обстоятелство и неговата индоктринация с пропагандата, сервирана по времето на втората Югославия остават единствените видими и съществени знаци в „Трето полувреме“, всички други характеристики на филма, ако въобще има такива, са второстепенни!

14 октомври 2012

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here

Последни Новини

Коментари